Людям всегда интересны открытия, опровергающие давно известные исторические факты.

Титаник
Несколько месяцев назад дирекция американского кабельного телеканала "History" ("История") снарядила экспедицию для проведения подводных съемок документального фильма о "Титанике".

[ Читать далее... → ] http://historic.ru/news/ite...

Предлагаемая Вашему вниманию книга «Разгерметизация», замечательна тем, что в ней судьбоносные события Русской истории начала XX века, впервые рассмотрены с уровня геополитики и глобального исторического процесса. Она «увидела свет» в середине девяностых годов прошлого века но, к сожалению, и тогда, и впоследствии, была издаваема лишь мизерными тиражами. Тем не менее, её появление имело эффект разорвавшейся бомбы. Её «читали до дыр», передавая друг другу, и она, несомненно, оказала огромное влияние на формирование современной, русской, отечественной исторической науки. Книга не потеряла своей актуальности и до сих пор. Читайте, уважаемые друзья, и не забудьте, пожалуйста, прислать нам Ваши отзывы.

1. Как пролетарская революция победила в России — крестьянской стране.

Андрей ГАНИН, кандидат исторических наук
Василий Иванович и высшее военное образование
Одним из наиболее курьёзных эпизодов начального периода существования военной академии РККА было кратковременное обучение в ней легендарного героя Гражданской войны Василия Ивановича Чапаева. Здесь нужно отделять позднейшую легенду от действительности. К сожалению, в нашем распоряжении имеется не так много документов на этот счёт, но тем не менее они позволяют выстроить самостоятельную версию этой истории, значительно расходящуюся как с официальной советской, так и с современной российской, лоббируемой потомками Чапаева.

[ Читать далее... → ]

http://www.istrodina.com/an...

1. Король Иоанн Безземельный подписал Великую хартию вольностей.
Великая Хартия вольностей ограничивала власть короля Англии и положила начало демократии. На картинах тех времен показано, как неохотно король Иоанн подписывает Хартию на лугу близ Виндзора в 1215 году. Это смешно, потому что Иоанн Безземельный, скорее всего, был неграмотным — посмотрите в архивах четыре сохранившихся оригинала Хартии — на всех стоит печать. Никаких подписей.

[ Читать далее... → ]
http://www.senav.net/2008/0...

Декрет Саратовского Губернского Совета Народных Комиссаров об отмене частного владения женщинами
Законный бракъ, имевшiй место до последняго времени, несомненно являлся продуктомъ того соцiального неравенства, которое должно быть с корнемъ вырвано въ Советской Республике. До сихъ поръ законные браки служили серьезнымъ оружiемъ въ рукахъ буржуазiи в борьбе ея с пролетарiатомъ, благодаря только имъ все лучшiя экземпляры прекраснаго пола были собственностью буржуевъ имперiалистов и такою собственностью не могло не быть нарушено правильное продолженiе человеческаго рода. Поэтому Саратовскiй Губернскiй Советь Народныхъ Комиссаровъ съ одобренiя Исполнительного комитета Губернскаго Совета Рабочихъ, Солдатскихъ и Крестьянскихъ Депутатовъ постановилъ:

[ Читать далее... → ]

http://www.gumer.info/bibli...

Българската позиция за гроба на кан Аспарух (Исперих, Есперих, Еспор)
д-р Дориян В. Александров

         В науката винаги има място за съмнения и хипотези, още повече, когато се касае за история. Българската история обаче е достатъчно осакатявана и фалшифицирана, за да позволяваме това да се случва безотговорно и в наши дни. Що се касае за гроба на кан Аспарух (642-701 г.) ­ основателя на Дунавска България, трябва да бъдем особено внимателни в преценките си, за да не сме прекалено пристрастни. Когато обаче говорят фактите ­ и боговете трябва да мълчат, а случаят е точно такъв.
          От изложението на Георгий Шаповалов става ясно, че той преди всичко излага личната си позиция по случая, като не се опира на сериозни аргументи в полза на тезата си. Според него някои историци считат, че във Вознесенка е погребан кан Аспарух, а други считат, че това е погребение на киевския княз Светослав (964-972 г.), но той не казва кои са тези учени и какви са техните аргументи. Единственият, когото споменава, е проф. М. Милер, чийто описания (статията от 1951 г.) са повече географски, отколкото исторически. Коментирайки аргументите на нашия изследовател Георги Костов, Шаповалов се обосновава на устни разговори, но явно не е запознат с книгата на Костов, която излезе по-късно, след неговата смърт (1).
           Излагайки българската позиция ще се опра на заключенията на известни наши и чужди учени, а също и ще направим подробен анализ на находките открити в аналогично такова погребение в Малая Перешчепина, за което е доказано, че принадлежи на бащата на Аспарух ­ кан Кубрат (605-665 г.). Двете погребения и съкровищата открити в тях са идентични и могат да се използват за сравнителен анализ, както и с други подобни български находки от Старата Велика България V-VII в. (9,10).
             В защита на тезата, че Вознесенското съкровище е българско, и че това е именно гробът на кан Аспарух са се произнесли следните учени: Г.Ф. Корзухина, проф. Станчо Ваклинов, Димитров, Рашев, Георги Костов, проф. Георги Бакалов, проф. Петър Петров, проф. Светлана Плетньова, проф. Петер Юхас, акад. Омелян Прицак, проф. Димитър Овчаров и някои други, в това число и откривателя му В. Гринченко (1).
             Преди да започнем с анализа на погребалната находка и предметите, трябва да обърнем внимание на някои факти около съдбата на съкровището и неговите откриватели. Изхождайки от книгата на Костов (1) повечето от участниците в Днепрометровската археологическа експедиция през 30-те години на миналия век са интернирани, репресирани или разстреляни в сталинските концлагери (ГУЛАГ). Сред тях са акад. Д.И. Яворницки, В.А. Гринченко, В.Г. Короленко, М.М. Коцюбински, Д.И. Немирович-Данченко, П.К. Саксагански, И.Е. Репин, В.О. Ключовски, А.А. Потебня, М.Ф.Сумцов, Д.И. Багалий, С.С. Гамченко, П.К. Смоличев, А.Б. Доброволски, А.К. Тахтай и др. Те са преследвани от руснаците, както и украински националисти, борещи се за независима Украйна!.. Сам по себе си този факт говори много как са се разправяли с учените, искащи да правят честна наука и осмелили се да открият български находки, а не "славянски" или "хазарски".
            Тези находки и досега стоят в прашните витрини на украинските и руски музеи и носят нищо не значещия и обиден за нас етикет ­ "кочевые" (номади, чергари). ...Това е явна несправедливост и фалшификация на българската древна история.
            След откриване на Вознесенското съкровище то умишлено или поради небрежно отношение е разпръснато в няколко музея. Има даже данни, че една част от златните предмети свързани с кан Аспарух се намират в музея в Тбилиси (Грузия). Тези находки, според нашия художник Григор Спиридонов са се намирали в подземните хранилища на музея, когато той го е посетил инкогнито през 1966 г. придружаван от един генерал от КГБ, който му показал съкровището. По думите на Спиридонов то съдържало множество златни предмети, съдове и оръжия, сред които и златен медалион ­ огърлица с образа на самия владетел ­ кан Аспарух!...
            На Спиридонов било разрешено да рисува изображението на медалиона и това копие се съхранява днес в София.
Твърде възможно е това да е друга находка свързана с древните българи от Старата Велика България, тъй като знаем, че във Фанагория и Крим, които са сравнително близо до Грузия, са открити много гробници на български благородници от рода Дуло.
            Откривателят на Вознесенското съкровище аргеологът Владимир Автономович Гринченко е имал архив, който е запазен. Докладът за откритието му обаче след 1932 г. отива в ръцете на вездесъщото КГБ. И Костов (1) и Пашов (15) потвърждават този факт, като изтъкват, че документите са били засекретени и по-късно цензурирани, но цензорите не допускат доклада на Гринченко да стане научна публикация и по-късно други съветски археолози го фалшифицират (15).
Датировка на съкровището
           Тъй като разликата в събитията ­ погребението на кан Аспарух (в 701 г.) и смъртта на княз Светослав (в 972 г.) е над два века, въпросът с датировката на находката е много важен.
           Шаповалов твърди, че Гринченко го датира от VIII век, като се позовава на посмъртната му публикация. Тя обаче е "редактирана" (т.е. фалшифицирана) под нечия диктовка от младата историчка А. Смоленко. Дори датировката да е от VIII век, не е ясно как тя се "вързва" с евентуалното погребение на княз Светослав, станало през 972 г., което вече е Х век? Георги Костов обаче, след големи перипетии попада на личния архив на Гринченко, съхраняван във "Видобецкия манастир" в Киев. Там написано собственоръчно от ръката на изследователя е отбелязано, че вероятни етнически носители на Вознесенското съкровище са древните българи. На няколко пъти е споменато името и на кан Аспарух. В оригиналния текст Гринченко датира Вознесенския археологически комплекс, трупоизгарянията и самото съкровище, че категорично са от VII век (1).

            Анализът на предметите показва, че това са български находки от края на VII век. Такова е заключението и на проф. Димитър Овчаров (5)и на Рашев (9, 10). В първоначалния спор, някои руски учени като Б.А. Рибаков и други се опитват да изкарат съкровището "славянско". Това обаче е категорично отхвърлено от М.И. Артамонов, С.А. Плетньова, Г.Ф. Корзухина, А.К. Амброз и А.И. Семьонов, които причисляват находката към конните народи, стеснявайки фокуса върху авари, българи, угри и хазари (5). Корзухина директно посочва българите, а Плетньова доказва общите черти на съкровището с тези от паметниците на салтово-маяцката култура, които са български.
            Датировката на съкровището и другите находки от VII век убедително доказват, че те няма как да бъдат свързани с княз Светослав, който се появява на историческата сцена два века и половина по-късно!
Независимо от това ще посочим и други доказателства и факти в полза на тезата, че находките от Вознесенска са свързани с погребението на кан Аспарух и с древните българи.
1  2  3  4
5  6  7  8
9   10

1-2 – Монограмите на кан Кубрат. 2 – Монограмът на кан Органа (по Костов и Вернер), 3 – Монограмът на кан Аспарух от сребърния орел (по Овчаров). 5-8 – Византийски монограми (по Кох). 9 – Вознесенското съкровище като куп предмети (по Костов и Гринченко). 10 – Сребърният орел от знамено (бончука) на кан Аспарух (по Овчаров)

Погребалният обред
            Шаповалов и други автори, опитвайки се да изкарат Вознесенското съкровище "славянско", изтъкват като аргумент погребалния обряд с трупоизгаряне, който според тях е изключителен приоритет на славяните. При находката обаче имаме два вида погребения чрез трупоизгаряне (приложено за владетеля) и трупополагане (за загиналите войни и знатни пълководци).
            И двата вида са познати на древните българи, плюс един трети вид, прилаган предимно за изтъкнати водачи и духовни личности (жреци, колобри, шамани и пр.), които се погребвали в клоните на голямо дърво или в дънера на дърво (7). Прилагането на трупоизгаряне и погребване заедно с бойните коне и оръжието (какъвто е случаят във Вознесенска) за владетел или пълководец се потвърждава и от Овчаров (5) и от Ваклинов (6). Овчаров изтъква, че колективното погребение (в случая 31 души) е също характерно за древните българи и дава пример с аналогични български находки ­ некропола в Нови пазар, погребението при с. Кюлевча, Шуменско и др. (5).
            Сравнявайки погребението на кан Аспарух с това на баща му кан Кубрат в Малая Перешчепина, се вижда, че те са идентични като обряд. Кан Кубрат също е погребан с трупоизгаряне, като прахът и останалите кости са поставени в дървено ковчеже, обковано със златни плочки и апликации (2). По подобен начин е погребан и трако-македонския цар Филип II (359-336 г. пр.Хр.) в гробницата от Вергина (Южна Тракия).
При последното погребение на Филип II обаче ковчежето-урна е изработено от масивно злато, с характерната за тракийската античност богатство и разточителство. Някои фалшификатори на историята от Гърция обявиха това съкровище за "гръцко"!...
           Опирайки се на свидетелствата на Михаил Милер за намерени няколко "корабни гвоздеи" при Вознесенското погребение ­ изгаряне, Шаповалов твърди, че княз Светослав бил погребан там, като го изгорили в речна ладия или кораб. Според него това бил славянски обичай ­ обред изгаряне в кораби и бил извършен от славяните, намиращи се в "околните многобройни славянски селища".
           В тази теза има няколко слаби пункта:
           1. Обичаят за погребение с изгаряне в ладия или речен кораб (дракар) е характерен за викингите (варягите), които са се подвизавали през IХ-Х век по Днепър и другите големи реки в областта. Този обичай се е прилагал от тях само за знатен пълководец или благородник.
            2. В находката има гвоздеи (не знам по какъв критерий са определени като "корабни"), но те са само 2 броя. Едва ли някой може да сглоби кораб или лодка само с два пирона.
           3. В хрониките обаче се твърди, че войниците на Светослав са се придвижвали по реките с лодки еднодръвки (т.е. издълбани по примитивен и архаичен начин от ствола на цяло дърво), при които липсват пирони в конструкцията (11).
           4. Според авторитетни исторически атласи издадени в Европа ­ Макивиди (17) и Киндер и Хилгеман (8), в посочения период IХ-Х в. в района на Вознесенка не е имало никакви славянски поселения. Тези територии са били населявани от "черните българи" на кан Бат Боян, а по-късно от хазари, печенеги и кумани. При кан Крум (803-814 г.) и при цар Самуил (976-997 г.) североизточна граница на България е било долното течение на р. Днепър.
           5. В историческите хроники няма никакви конкретни данни за извършено погребение на княз Светослав. Единственото, което се споменава, е че е бил убит на праговете на р. Днепър от печенегите, когато се завръщал от похода си срещу България и Византия (11). Омелян Прицак, опирайки се на източника "Повесть временных лет", съобщава, че "каганът на печенегите Куря (Кура) разбил армията на Светослав, която се връщала от поход срещу Византия. Самият Светослав бил убит и каганът според стария обичай на степите (т.е.) древния българо-хуноро-скитски обичай ­ бел. моя) му отсякъл главата и от черепа направил чаша, обковал я с метал и пил от нея" (12). От това става ясно, че княз Светослав не е бил погребван от своите, защото трупът му е станал плячка на печенегите...
           6. Шаповалов си противоречи, като изтъква, че Светослав е загинал на праговете на р. Днепър и че този праг край о. Хортица се намира на 90 км от Запорожие. Т.е. трупът на Светослав е превозен (неизвестно с какво?) на такова огромно разстояние за да бъде погребан именно на Вознесенка...
Явно на Шаповалов и на хората, които са го посъветвали да поддържа обречената си кауза, много им се иска на Вознесенка да е бил погребан княз Светослав.
Анализ на находките
           В изложението на Шаповалов учудващо липсва професионален анализ на находките. Не е ясно и дали той ги е виждал всичките (тъй като са в различни музеи) или се опира главно на публикацията на покойния Гринченко, която както разбрахме, е фалшифицирана в основните си пунктове (1). В интервюто си обаче Шаповалов ни дава ключа за решаване на научния спор: "...всички вещи са смесени – български, печенежки, славянски, византийски, и са в няколко музея в Украйна. Орелът е в Запорожие, железните вещи в Днепропетровск, а златните в Харков ­ като бивша столица на Украйна. Искаме да ги съберем на едно място... "(Находката съдържа около 1600 предмета).
          Дали наистина украинските учени желаят да съберат всички предмети от Вознесенското съкровище на едно място ние не знаем. Едно обаче е ясно ­ ако това стане, ще отпаднат всички съмнения около произхода на тази важна находка, свързана с древните българи и кан Аспарух. Остава да изясним и кой е размесил предметите и с помощта на документите и архива на Гринченко да подредим общата картина. Впрочем, лично аз отчитам, че това е направено доста убедително, макар и частично от нашия изследовател Георги Костов в неговата книга (1).
           Предметите, които представя Костов (1), а също така Ваклинов (6), Овчаров (5) и Рашев (9) от Вознесенското съкровище, са напълно достатъчни за археологичен анализ. За радост на пишещия тези редове много от предметите са свързани с военното дело и хералдиката, за които може да бъде направена експертна оценка от автора. Анализът ще започнем именно с тях.
           В гроба на кан Аспарух отгоре са били открити забити три железни палаша (меч-сабя или т.нар. "права сабя"), които Шаповалов определя като "печенежки саби". На друго място той казва, че "цялата могила била пълна с печенежки саби". Тук имаме явно противоречие ­ ако, както твърдят Шаповалов и Милер, там са погребани "славяни" и княз Светослав, защо в могилата не е тяхното оръжие (както е прието обикновено), а са поставени "печенежки саби"? А и откъде са взети, след като е ясно, че в тази битка побеждават печенегите, а не русите?
           Самото определяне на българските палаши като "саби", показва явната некомпетентност на Шаповалов относно старинното въоръжение. Палашът е типично оръжие на конните народи и представлява междинна форма между меча и сабята. Това оръжие се появява в първото столетие пр.Хр. И сабята и палаша се обособяват предимно в Средна Азия и около Кавказ, като се счита, че българите са едни от първите, които пренасят тези оръжия в Европа. Дотогава те не са били познати нито на Рим, нито на Византия (7).Най-старите палаши и саби са откривани именно в български некрополи от V-VII век в Северното Причерноморие и на други места (1, 9, 10) и откритите във Вознасенка образци са именно такива. Това се потвърждава както от формата на клина на острието, така и от начина на изработка. Два подобни палаша са открити и в погребението на кан Кубрат в Малая Перешчепина и те са идентични с тези от Вознесенка (2).
           Палашите, открити във Вознесенка, не могат да бъдат нито печенежки, нито славянски. По времето, когато са действали печенегите (IХ-ХI в.), сред конните народи, в това число и при печенегите, основно оръжие е била вече сабята, а не палашът. Това се потвърждава както от хрониките и архиелогическите находки, така и от редица автори като Ана Комнина, В. Тараторин, Попенко, Герчинко и др. Още по-невероятно е тези оръжия да са славянски, тъй като основни къси оръжия при тях били мечовете и бойните секири. Според Попенко палашът и сабята навлизат доста по-късно на въоръжение в Русия. Най-древният такъв палаш е открит в Киев и е датиран от Х в. Сабята става известна на руснаците в IХ в., а едва към ХIV в. става господстващо оръжие (в Европа, чак през ХVI в.) (6).
             Друг маркер за българската находка във Вознесенка са характерните български бойни колани, добре описани в специалната литература (9). От тях са открити токи, позлатени и посребрени бронзови апликации и златни накрайници (последните изпълняват ролята на пагон, определящ ранга на притежателя си (8). Шаповалов и другите опоненти нищо не коментират относно тази част на находките. Трябва да подчертаем, че те са изпълнени в типичен български стил със зърнест филигран. Подобни и идентични са находките от Малая Перешчепина и множество други от Северното Причерноморие (Южна Украйна), определяни от Рашев като "паметници от Перешчепински тип" (Малая Перешчепина, Вознесенка, Глодоси, Келегей, Лимаровка, Макуховка, Новие Сенжари (Зачепиловка), Новогригориевка, Ясиново (Ясеново и др.). Според Рашев тази група паметници е дотолкова хомогенна и стилна, че някои автори са склонни да я обособят като самостоятелна "Перешчепинска култура" (9).
             Особено характерен при коланните апликации се явява хералдичният трилистник ­ герб на рода Дуло. Той присъства и в обкова на ножниците на палашите, в накрайниците на коланите и в ритуалните чаши (2). Този герб се намира по най-важните предмети и в двете погребения на кан Аспарух (във Вознесенка) и на кан Кубрат (в Малая Перешчепина (1, 2, 6). Орнаментите по някои коланни апликации от Вознесенка са изпълнени в характерния български стил "плетеница", производен на древния български символ "дълголетие" ("космическа костенурка"), добре проучен от нашия изследовател арх. Слави Дончев, който го свързва с Централна Азия и Тибет. За отбелязване е, че всички предмети и от двете погребения, които носят владетелския герб, са златни или сребърни, което още веднъж подчертава царският им произход.
1  2   3 
4  5 
6
 
7
8
 
 

1 – Желязно стреме от Вознесенка (по Рашев). 2 – Сребърно стреме от Малая Перешчепина (по Вернер). 3 – Златното стреме на кан Аспарух от Вознесенка (по Костов). 4-5 – Златни лъвове от седло от Малая Перешчепина (по Рашев и Вернер). 6-7 – Сребърни лъв и лъвица от Вознесенка (по Костов). 8 – Хералдически български трилистник на рода Дуло от Вознесенка и Акалан (по Костов и Рашев).

             Хералдичният трилистник на Дуло може да бъде видян също на няколко места в съкровището от Над Сент Миклош (според някои "Съкровище на Атила, а според други "Съкровище на Аспарух"), датирано неправилно от IХ в. Трилистникът (тризъбецът) е откриван като герб в Кушанска Бактрия (която е създадена от владетелския род Дуло), във Волжка България и на много места в Дунавска България, в това число и по облицовъчни плочи от двореца във Велики Преслав (7).
           Тук ще вметнем между другото, че гербът на княз Светослав Игоревич не е тризъбец (трилистник), а "вилка" (или друга стилизация), което е още едно доказателство, че във Вознесенка не е погребан той!..
           Друго доказателство за българския произход на находката от Вознесенка са златните и сребърни хералдични лъвове, които са част от обковката на седло. Два от тях са абсолютно идентични с тези от Малая Перешчепина. Авторът дори счита, че те са дело на един и същ майстор и са излезли от едно ателие (1, 2).
           Друг маркер в находката са откритите четири железни български ножа с характерна конструкция, инкрустирани със злато. Подобни ножове са представяни от автора (7), Багаутдинов и Рашев (9). Особеност на тяхната конструкция е, че имат дължина от 25 до 35 см, със сравнително тясно триъгълно (клинообразно) острие, с прав връх като кама, едностранно заточено, без обособен предпазител (гард) за ръката. Вероятно от този тип ножове по-късно произлизат и двуострите кавказки книжали ­ тип "кама", които са били популярни и в България. Любопитна подробност са инкрустираните със злато по острието знаци на Тангра ­ слънчевият знак, обозначен като кръг с точка в средата. Той се среща често и в други български находки (4, 9, 11).
           Железните трипери върхове на стрели от Вознесенка са също характерен маркер за българска находка (7). Разбира се, те може и да са попаднали случайно там, но най-вероятно са били в колчана на някои от военачалниците на кан Аспарух, които, охранявайки го, са паднали заедно с него в боя срещу изконния български враг ­ хазарите!...
           В находката от Вознесенка има и части от желязна плетена (халчеста) ризница, конски стремена и юзди, които са с типична българска изработка. Конска амуниция от същия тип е откривана в български находки от Старата Велика България, Дунавска България и Волжка България (7, 9). Особен интерес представляват стремената от Вознесенка, които са два вида ­ ляти и ковани. Лятите са железни и един комплект златни, като последните според Костов са принадлежали лично на кан Аспарух (1). Същия тип стремена, само че сребърни откриваме и в погребението на кан Кубрат (2) и аналогични железни във Велики Преслав.
          Другият тип стремена, които са ковани, се откриват също и в други български находки в Новогригориевка, Бихаркерестес, Сегвар ­ Оромдюло, Иванча и др. (9). Някои автори определят тези стремена като "аварски тип". Ако приемем обаче, че аварите са родствен на българите конен народ, както изтъква и д-р Ганчо Ценов, то това не би трябвало да ни притеснява.
          За съжаление, от представените предмети на съкровището от Вознесенка липсват споменатите от Шаповалов копия, колчани, лъкове, седла, саби и златни пръстени (вероятно с монограми), които биха позволили един по-обобщен анализ на цялата находка.
12           3         4        5    6
 

1,3 – Български палаши от Северното Причерноморие V-VII в. (по Рашев). 2 – Част от въоръжение от български некропол V-VII в. (по Рашев). 4 – Железен нож от Вознесенка (по Костов). 5 – Параден златен палаш на кан Кубрат от Малая Перешчепина (по Вернер). 6 – Три български палаша от Вознесенка (по Гринченко).

Сребърният орел и надписите по него
           Безспорно един от най-интересните предмети от Вознесенка е сребърният орел, около който се развихрят и най-големите спекулации на учените. Това е свързано както с надписите по него, така и с неговия произход.
           Повечето изследователи считат орела за навершие от пленено византийско знаме или хоругва. В потвърждение на това те изтъкват гръцките надписи по предмета и изпълнения във византийски стил монограм и символичната "хризма" (Христов монограм)*, която е направена още при отливането. Оригинална хипотеза относно произхода на орела изказва

* Христовият монограм е вероятно древен предхристиянски символ. Получил е широко разпространение след 312 г., когато император Константин го въвежда като своя емблема.

проф. Петер Юхас. Според него сребърният орел от Вознесенка е воински знак на самите българи и в подкрепа на това той привежда откъс от хрониката на Кезаи, в която е отбелязано, че "гербът на крал Етел (кан Атила), който владетелят обикновено носел върху своя щит, наподобявал птица, която на маджарски се нарича Турул (орел), наглавата си тя има корона". Следователно Турул е родов тотем на рода Дуло, от който произлизат Атила и Аспарух (5).
            Стилистиката на Аспаруховия орел в борба със змия, подсказва източен произход, където орела символизира небесното духовно и божествено начало, а змията ­ земното, материално и сатанинско начало.
            Противоборството на двете хералдични животни символизира вечната борба и единство на противоположностите в природата, свързано с древното българско учение за Върховното единство и някои други източни учения като Зороастризма, Даосизма, Хиндуизма и др. Орелът се явява символ на победата и духовното познание и за първи път е използван като воинска емблема от персийците. Пред армиите на цар Кир носели златен орел с разперени криле. Във всички индоевропейски религии се открива митът за слънчевия бог (символизиран от орела), който се бори със змията (която се свързва с подземните божества и мъртвите).
          Към стотната година пр.Хр. Марий въвел сребърния орел като знак на римския легион. Птицата на Юпитер държала в ноктите си снопове от светкавици. Не е изключено римляните и византийците да са възприели този воински символ именно от древните българи, които са го донесли от Предна и Средна Азия в Европа, векове преди заветната и митологизирана 681 година.
           Конкретно за надписите и монограма на птицата не би трябвало да ни учудва, че са на гръцки, като се има предвид тесните контакти между владетелите на Старата Велика България и Византия. Известни са ни и множество старобългарски надписи не само с рунно и тамгообразно писмо, но и с гръцки (по-скоро тракийски) букви. Монограмите от пръстените ­ печати на кан Кубрат и кан Бат Органа*, изпълнени във византийски стил, потвърждават широкото използване на гръцкото

*Разчетени от проф. В. Зайбт от Виена (2)

писмо от древните българи, особено при международните контакти в Причерноморието и Балканския полуостров.
Освен като знак за собственост, монограмът на Аспарух има и апотропейна (предпазна) функция, съгласно българската писмена традиция, предадена в по-късен период (14)
           Гринченко и някои други изследователи неправилно разчитат Аспаруховия монограм на гърдите на орела като "Петрос", считайки, че той трябва да се чете отляво надясно. Това обаче не е така. Специалистът по знаците и византийските монограми Рудолф Кох изтъква, че няма установени строги правила за тяхното разчитане. Според него "понякога монограмите трудно се поддават на интерпретация, тъй като буквите им често са замаскирани, поставени в обратен ред, или начертани само отчасти така, че често е необходимо голямо умение да се разгадаят имената, скрити в тях..."(13). Представените от Кох византийски монограми, както и тези монограми от българските пръстени печати (на Кубрат и Бат Органа), се четат по най-различен начин: отгоре ­ надолу, отляво надясно, от средата към краищата и т.н. От своя страна много от руническите български надписи се четат отдясно наляво (1). Всичко това дава основание учени като: проф. Станчо Ваклинов, проф. Димитър Овчаров, проф. М. Ваклинова, Георги Костов, ст.н.с. д-р Петър Добрев, акад. Омелян Прицак, Пламен Цонев и други да разчетат този монограм като "Еспор" (Испор"*) = Аспарух. Тук трябва да

* Така е назован кан Аспарух в "Български апокрифен летопис" ("Видение Исаево") от ХI век (3).

подчертаем, че името Аспарух, което вече е добило гражданственост идва в леко изкривена форма от византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Правилната форма е обаче Есперих (Исперих, Есперерих) и така е упоменато в "Именника на българските канове", както отбелязва при анализа си проф. Петър Петров (3). Във връзка с това забележката на Шаповалов, че в монограма липсва буквата "А", е несъстоятелна. Наличието на християнски символи по орела и други части от съкровището още веднъж потвърждават, че Аспарух както и братята му, подобно на баща си кан Кубрат са православни християни. Именно православни, защото българите приемат християнството директно от апостолите, и това става във време, когато в Европа и Гърция всички са били езичници и варвари, каквито са си и днес!...
            Надписът "Докс" (Дук) на крилата на орела е византийската титла на кан Аспарух, както утвърждават Прицак и Костов (1). Според Костов най-загадъчен е третият надпис на орела, нанесен като щампа по опашката. Той е силно повреден от огъня и не може да се разчете. Прицак счита, че този надпис е на старобългарски език с рунно писмо (1). Исторически данни за последните дни на кан Аспарух
              Годините на управление на кан Аспарух (642-701 г.) са тъмен период от българската държавност. Това се дължи на няколко причини. На първо място, като изключим битката с ромеите при Онгъла, събитията са се развивали сравнително далеч от Византия и хронистите са ги отбелязали мимоходом.Второ ­ много документи са изчезнали или унищожени (умишлено или не) през вековете на войни и исторически превратности. На трето място поставяме историческите фалшификации и негласната забрана наложена през тоталитарния период на нашите историци да се занимават с древна българска история от преди VII век!...
             Напоследък обаче се появиха някои нови източници, които дават една по-различна картина за българската империя Стара Велика България и разделянето й след кан Кубрат.
            В Българските летописи от Волжка България ­ "Джагфар Тарихи" (19) в главата "Времето на българските балтавари" се дават интересни сведения относно интересуващия ни период.
            В 619 г., готвейки се за война с аварите, кан Кубрат изпраща по-малкия си брат Шамбат в аула Аскал на планините Куянтау (Киевските планини), да построи силна крепост за охраната на търговския път по р. Днепър и за укрепване на северо-западните граници на империята. Този търговски път покривал търговията изток-запад и север-юг в посока от Хазарския каганат и Византия към Северна Европа. Това е известния воден път "от варягите към гърците" (20). Така в 620 г. на мястото на старото селище (според Железний там в IV в. била столицата на готите ­ Данпарстад ([Днепроград]~ кавкан Шамбат построява бъдещия град Киев, който е наречен Башту ("Град глава", т.е. "Главен град")*. След това кан Шамбат се

* По прозвището на Кубрат ­ Бащу, т.е. Баща, Бащица.

провъзгласява за независим владетел и нарекъл тази част от държавата Дулоба (т.е. "принадлежащо на Дуло").
             Той отказал да се подчини на кан Кубрат и провеждал своя политика в освободените територии, които обхващали земите между Днепър и Дунав. За това своеволие Кубрат нарекъл Шамбат с прозвището Кий ("Отрязан", "Отцепник"), което добило популярност и по-късно в негова чест градът бил наречен Киев. Шамбат Кий управлявал в царството Дулоба 33 години и след смъртта на кан Кубрат към него се присъединява със своята орда кан Аспарух. Според летописите царство Дулоба просъществува от 623 до 658 г. В този период кан Шамбат Кий, лишавайки се от подкрепата на могъщия си брат, е принуден да воюва многократно с франките и аварите, за да утвърди властта си. Той търси и международно признание, като изпраща посланици до византийския император Ираклий (610-646 г.), което е отбелязано в хрониката на летописеца Нестор. Кан Шамбат Кий умира в 680 г., т.е. една година преди официалното създаване на Дунавска България (20). Железний утвърждава, че в този "български период" на Украйна, господстваща сила там са българите, чак до 882 г., когато в "Киевска Рус" пристигат руско-славянските ­ варяжки дружини на княз Олег. Според неговите думи: "... Без щателно изучаване на този период ние никога няма да разберем, защо киевските князе ги величаем с титула "каган" (кан), защо на монетите на княз Владимир се изобразявал тризъбец ­ гербът на древните български балтавари (върховни владетели) и какъв смисъл е заложен в названието Украйна...* (20)

* По мнението на автора става въпрос за "покрайнитите" ("у-края") на българската империя Стара Велика България!...

            Според "Джаграф Тарихи", по това време най-младият син на кан Кубрат Атилкесе с прозвището Аспарух (Еспор) се намирал със своите хора между Бурджан и Бехташ, а негови подчинени били също утигите и мурдасите. Основният му център бил град Бурджан, на юг от Джураш. Той бил доста близък с чичо си Шамбат Кий и след смъртта на Кубрат се съюзява с него за борба с големия си брат кан Бат Боян за трона на България. Тези събития стават между 642 и 660 година. В тези междуособни войни на българите на страната на Аспарух и Шамбат воюват васални и наемни отряди от акбалински улчийци, саклани ­ уруси (руснаци), мардаси, мусгути и тюркмени (19). От това става ясно, че непосредствено преди нахлуването на хазарите огромната българска империя е била раздирана от вътрешни граждански войни, което явно е отслабило държавата. На фона на тези неблагоприятни за българите събития от изток в империята нахлуват пълчищата на хазарите, подкрепени от кумани (150 хиляди), тюркменци ­ кук-огузи и киргизи. Те разбили българите на Аспарух и Шамбат, но от своя страна в една тежка битка при р. Алмиш (Калга) били отблъснати от войските на кан Бат Боян. Според хрониката в боя загинали 50 хиляди хазари и 40 хиляди българи, като бил убит и хазарския каган Калга, по името на когото била преименувана и реката. Новия каган (хакан) Кабан обаче сключва съюз с Бат Боян и войната със западните българи на Аспарух и Шамбат продължила с нарастващи темпове. По-късно кан Аспарух създава укрепения Онгъл на Дунава и след успешни битки с аварите и ромеите, премества столицата на юг в Плиска (19).
          След като се установява отсам Дунава и в 681 г. сключва мирен договор с Византия, кан Аспарух продължава да укрепва тила си и източната си граница на държавата България (Бурджан), която го отделя от хазарите и т.нар. "черни българи" на Бат Боян и върви по поречието на р. Днепър. Известна информация за този период ни дава "Български апокрифен летопис" (ХI в.), в който се споменава, че по времето на кан Аспарух (цар Испор, Еспор) България се простира на трите големи реки ­ Затиуса (Днепър), Ереуса (Днестър) и Дунав, като между тях е включен прословутия Онгъл, а после и Карвунската земя (Карвуна, Каварна), т.е. Добруджа (Малка Скития) (3). В апокрифния летопис се казва, че Аспарух загива в бой с измаилтяните (хазарите) и според много наши автори това е станало именно на източните граници на България на р. Днепър и където той е погребан във Вознесенка (Запорожие). В летописа се споменава, че преди това войските на Аспарух са нанесли тежки поражения на хазарите (3). Доказателство за това е, че хазарите са принудени да се изтеглят по-късно на изток към Каспийско море и долното течение на р. Волга, където се намирала столицата на Итил. Заключение
         От изнесените дотук, макар и непълни данни, става ясно, че във Вознесенка, в откритата от Гринченко находка и погребение не може да бъде погребан киевският княз Светослав, за което свидетелстват както датировката, така и историческите хроники и особеностите на откритите предмети. Всички данни свидетелстват, че тук е погребан основателят на Дунавска България кан Аспарух (Еспор, Испор, Есперерих).
Библиография
1. Георги Костов. Погребението на хан Аспарух в светлината на археологическите данни, София, 1998 г.
2. Йоахим Вернер. Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат ­ хан на Българите, изд. БАН, София, 1988 г.
3. Проф. Петър Петров. Хан Аспарух ­ основоположника на българската държава, изд. "Знание" ООД, Стара Загора, 1994 г.
4. Съкровище на хан Кубрат. Култура на българи, хазари, славяни, сборник под редакцията на ст.н.с. Димитър Овчаров,  Център за пропаганда, информация и печат при Комитета за култура, София, 1989 г.
5. Димитър Овчаров. Човек и добре да живее умира, Военноиздателски комплекс "Св. Георги Победоносец"; изд. "Наука и изкуство", София, 1992 г.
6. Станчо Ваклинов. Формиране на старобългарската култура VI-ХI век, изд. "Наука и изкуство", София, 1977 г.
7. Д-р Дориян Александров. Бойни изкуства и военно дело на древните българи, изд. "Тангра ­ Тан Нак Ра", София, 1999 г.
8. Д-р Дориян Александров. Бойни изкуства, военно дело и въоръжение на траки, скити и древни българи, сп. "Ави-тохол", кн. 24/2003 г.
9. Рашо Рашев. Прабългарите през V-VII век, изд. "Хабер", Велико Търново, 2000 г.
10. Рашо Рашев. Прабългарите и българското ханство на Дунав, София, 2002 г.
11. История на България. Първа българска държава, т.2, автор на дял II ­ проф. Петър Петров, на дял III ­ акад. Димитър Ангелов, изд. БАН, София, 1981 г.
12. Проф. Омелян Прицак. Печенегите ­ пример за социална и икономическа трансформация, сп. "Авитохол", кн. 5/1996 г.
13. Рудолф Кох. Книга на знаците, изд. "Фабер", Велико Търново.
14. Боряна Христова. Амулетите и талисманите в българската писмена традиция, изд. "Анибус", София, 2001 г.
15. Инж. Павел Пашов. Кан Аспарух, ВОСР и откритието на Гринченко, в. "Про & Анти", 13-19.03.2003 г.
16. Виктор Николаевич Попенко. Холодное оружие. Энциклопедический словарь, изд. "Богучар", Москва, 1996 г.
17. Колин Макивиди. Атлас по история на Средните векове, "Херон Прес", София, 2000 г.
18. Херман Киндер; Вернер Хилгеман. Атлас Световна история, т.1, изд. "Летера", Пловдив, 1999 г.
19. Бахши Иман. Джаграф Тарихы. Свод булгарских летописей, т. I, книжная серия." Ельбеген", Издательский дом "Огледало", София, 2001 г.
20. Анатолий Железный. Очерки предыстории Киевской Руси, ИНСАН, Москва, 2000 г.
 

Кто может помочь найти книгу Б. Рыбакова "Радимичи", если у кого то есть еще какая то информация по данному племени, буду благодарен

Доктор исторических наук Р. ДОМАНСКИЙ.

Один из самых спорных вопросов, стоящих перед историками, археологами и лингвистами, - это вопрос о том, где следует искать доисторическую прародину большинства европейских и индоиранских народов. Где тот очаг, в горниле которого когда-то возник единый праязык, ставший основой большой семьи индоевропейских языков? Проблема, волнующая ученых уже не первый век. Последний раз журнал "Наука и жизнь" выступил с этой темой в № 5 1997 года (см. статью кандидата исторических наук С. Жарниковой "Мы кто в этой старой Европе?"). В этом номере журнала читателям предлагается обзор аргументов и доводов в пользу гипотезы, которая помещает прародину индоевропейских народов в центре Восточной Европы.

[ Читать далее... → ]
http://www.nkj.ru/archive/a...

Празднование в честь этого чудотворного образа 28 июля было установлено в 1525 году в память возвращения Смоленска России.

Святая икона Божией Матери Одигитрии - одна из главных святынь Русской Церкви. Верующие получали и получают от нее обильную благодатную помощь. Матерь Божия через Свой святой образ заступает и подкрепляет нас, путеводствуя ко спасению, и мы взываем к Ней: "Ты верным людям - Всеблагая Одигитрия, Ты - Смоленская Похвала и всея земли Российския - утверждение! Радуйся, Одигитрие, христианом спасение!"

Александр БОНДАРЕНКО, член Ассоциации историков Второй мировой войны.

Ассоциация историков Второй мировой войны подвела итоги своей работы в 2007 году. По традиции президент Ассоциации доктор исторических наук, профессор Олег Ржешевский ознакомил собравшихся с новыми книгами, выпущенными ее членами. Книг очень много, и мы не рискуем их перечислять, чтобы, c одной стороны, не превратить этот рассказ в библиографический обзор, а с другой - не обидеть невниманием кого-либо из достойных авторов. Уточним лишь, что количество книг и разнообразие их тематики свидетельствуют о стабильном интересе нашего общества к проблемам и событиям Великой Отечественной и Второй мировой войны.
Подтверждением тому стало и выступление Арсена Мартиросяна - автора ряда недавно изданных исторических исследований, вызвавших широкий резонанс среди читающей публики, а также последующее воистину горячее обсуждение его доклада.
Этот доклад историка и ветерана спецслужб был посвящен деятельности советской разведки в канун Великой Отечественной войны. Арсен Беникович убедительно, на документальной основе опроверг утверждения о том, что руководство Советского государства якобы отказывалось верить сообщениям разведок, и то, что нападение гитлеровской Германии на СССР стало для Иосифа Сталина полнейшей неожиданностью. Выступающий дал очень высокую оценку работе советских спецслужб и ее результатам.
Ряд позиций Арсена Мартиросяна, основанных на малоизвестных архивных материалах, вызвал немало вопросов у присутствующих. Обсуждение доклада превратилось в дискуссию, в которой активное участие принял кандидат исторических наук, президент Общества изучения истории отечественных спецслужб генерал-лейтенант запаса Александр Зданович. Выразив свое уважение к трудам оппонента, он высказал несогласие с рядом его утверждений, тем самым внеся дополнительную интригу в обсуждение некоторых вопросов, давно волнующих историков и политологов и вызывающих среди них горячие споры.
Впрочем, более подробно о важнейших событиях тайной войны, происходивших в преддверии Второй мировой войны, и о том, как трактуют их современные историки, наши читатели смогут узнать из материалов, которые будут опубликованы на страницах «Красной звезды». В этом году наша газета будет активно обращаться к не утрачивающей актуальности теме Великой Отечественной войны, поддерживать и развивать творческое сотрудничество с ведущими российскими историками.
Кстати, подтверждением тому - интервью с директором института Российской истории РАН, членом-корреспондентом Российской академии наук Андреем Сахаровым «История - всегда поле непаханое», публикуемое в этом номере.
16 Января 2008 года

---

Уважаемые друзья, мы рады Вам предоставить доклад А.Б. Мартиросяна о котором идёт речь в статье известного историка А. Бондаренко. Он заслуживает самого пристального внимания, т.к. раз и навсегда, ставит окончательную точку в вопросе о деятельности славных Сталинских спецслужб накануне и во время Великой Отечественной Войны. Доклад публикуется впервые. Просим присылать Ваши отзывы.

Доклад для выступления перед членами Национального комитета
российских историков Международной Ассоциации историков
Второй мировой войны на тему «Советская разведка накануне войны»



Часть 1, Часть 2, Часть 3, Часть 4, Часть 5, Часть 6

 итерисует русское средневековье раннее и позднее (удельный период),  есть ещё такие?

Николай Коперник всем известен как астроном, создатель гелиоцентрической картины мира. Но, по мнению историков медицины С. Хэнда и А. Кунина, опубликовавших статью в серьезном "Журнале Американской медицинской ассоциации", он заслуживает не меньшей, а может быть, и большей славы как изобретатель бутерброда. Изобретение было сделано им в медицинских целях. Версия историков такова.

В молодости Коперник два года изучал медицину в Падуанском университете (Италия), правда, докторского диплома не получил. После этого его дядя епископ Ватцельроде по-родственному устроил его каноником во Фрауэнбургский (Фромборкский) собор и одновременно комендантом Алленштейнского (Ольштынского) замка. В апреле 1520 года замок осадило войско Тевтонского рыцарского ордена, и через несколько месяцев в стенах замка началась эпидемия какой-то болезни - какой, установить за давностью лет не представляется возможным, но заболеваемость была высокой, а смертность малой (погибли только два человека).

Обычные для того времени лекарства, примененные Коперником, не дали результата. Тогда он решил исследовать причины болезни. Врач-астроном решил, что причины могут крыться в питании. Он разделил обитателей крепости на небольшие группки, изолировал их одну от другой и посадил на разные рационы. Вскоре оказалось, что не болеет лишь одна группа - та, в рацион которой не входил хлеб. В таком случае разумно было бы вообще отказаться от хлеба в питании, но сделать это в осажденном замке, где не было большого разнообразия припасов, оказалось невозможно. Грубый черный хлеб составлял основную пищу обитателей крепости. Ходя по длинным коридорам, взбираясь по узким винтовым лестницам на крепостные башни, защитники замка нередко роняли свой паек хлеба на пол. Подняв кусок, его отряхивали или обдували и съедали. Возможно, рассудил Коперник, зараза шла от грязи, которая попадала на куски хлеба с пола.

Врачу-астроному пришла мысль, что ломти хлеба надо намазывать каким-нибудь светлым съедобным веществом, на фоне которого легко можно будет заметить грязь. Тогда приставшую грязь можно было бы счистить вместе с намазкой. В качестве такой намазки избрали круто сбитые без сахара сливки, то есть масло. Так родился бутерброд. И инфекция вскоре перестала бродить по замку.

Тевтонам не удалось ни захватить крепость, ни узнать тайну бутерброда. Когда они вынуждены были снять осаду, в Алленштейн приехал из Лейпцига глава гильдии аптекарей и врачей Адольф Буттенад, чтобы на месте узнать о причинах и способах лечения болезни. Коперник поделился с ним опытом.

Через два года после смерти великого астронома, в 1545 году, после одной из войн, которые велись между многочисленными и мелкими немецкими княжествами, подобная болезнь появилась в Европе снова. Буттенад вспомнил о методе Коперника и стал его пропагандировать. Насколько известно, бутерброды на этот раз не помогли прекратить эпидемию, однако новое блюдо пришлось многим по вкусу и постепенно распространилось по всем странам.
http://www.nkj.ru/archive/a...

В последнее время, значительно возрос интерес к вопросу о подлинных причинах постоянной враждебности Запада по отношению к России. Всех интересует, чем это вызвано, т.е. каковы истинные истоки этой многовековой враждебности. Учитывая это, мы обратились к знатоку этих проблем - автору книг «Заговор Маршалов. Британская разведка против СССР», «22 июня. Правда Генералиссимуса», «Трагедия 22 июня: Блицкриг или Измена? Правда Сталина», «Кто привел войну в СССР?», пятитомника «200 мифов о Сталине» - Мартиросяну Арсену Бениковичу. Представляем вниманию читателей интервью с ним.

В фильме 300 спартанцев всё неправда, докажите!

Эта фотография сделана на митинге нацистских лидеров до войны. На ней слева направо Геббельс, Гиммлер, Гесс, Гитлер. По левую руку от фюрера сидит человек, лицо которого мне знакомо, но кто это вспомнить не могу. Кто это может быть?

http://blogs.mail.ru/community/antiquity/ новое историческое сообщество для людей с не стандартным видением истории.

В 2010-м году намечается помпезное празднование "тысячелетия Ярославля". Основание для него - народные легенды и "исходя из названия города". Но в 1010м Ярослав княжил в Новгороде и никак не мог плавать по Волге. Связывать основание города с легендой, придуманной историком Татищевым тоже смешно. Дату основания города всегда принято было связывать с первым упоминанием в летописи. А город Ярославль впервые упоминается в летописи под 1071 годом. Кстати, в 1010-м, судя по "Повести временных лет", ничего не было. Но нынешним властям нужен ещё один повод попраздновать и профуфукать кучу денег.

История такая же точная наука, как естествознание.


Чтобы убедиться в этом утверждении советую посмотреть кинофильм «Сила мысли», а так же прочитать в Интернете статьи д.б.н. А.Маркова «Хронология далекого прошлого», д.ф-м.н Д.Вибе «Откуда астрономы это знают».Это мой ответ тем кто в истории видит только политический аспект, а не науку. К сожалению, на моей любимой истории паразитируют разного рода писаки, журналисты и политики. Точно так же как на астрономии паразитируют так называемые популяризаторы, о чем хорошо написал в своей статье Д.Вибе. В истории, как же, как в палеонтологии, астрономии и других науках нет истины в последней инстанции. Так почему ее ищут в истории, причем те, кто кроме элементарного школьного курса, изложенного в учебнике, ни одной научной работы по истории не прочитал.

31 января 1714 года в Петербурге основана КУНСТКАМЕРА – первый русский музей. ПЁТР I распорядился перевезти все свои личные коллекции диковинок в новую столицу и разместить их в служебном помещении Летнего дворца на Фонтанке, названном на европейский манер Куншткамерой – кабинетом редкостей. Так родился первый музей России, полное название которого сегодня – Музей антропологии и этнографии (Кунсткамера) им. Петра Великого РАН. Экспонаты поступали и со всех уголков России в соответствии с изданными в эти годы указами царя. У голландского ученого Фредерика Рюйша была приобретена уникальная коллекция анатомических препаратов. Вскоре прежнее здание стало тесным, и экспонаты были переведены в двухэтажное каменное здание у Смольного, известное под названием Кикиных палат. В 1719 Кунсткамера открылась для публики. Чтобы увеличить посещаемость музея, Петр отверг предложение о входной плате, наоборот, каждому при посещении выдавалось угощение – чашка кофе или рюмка водки, на что ежегодно ассигновалось по 400 рублей. В 1727 на стрелке Васильевского острова было построено новое здание Кунсткамеры, в которое перевезли все коллекции и библиотеку. Большой урон музею был нанесен пожаром 1747 года, когда фактически были потеряны все этнографические коллекции. Для восстановления коллекций и ремонта здания потребовались годы, и Кунсткамера была вновь открыта лишь в 1766 году.

Как-то много читала и смотрела разные передачи про мадам Монро. Говорилось о политическом заговоре, она представлялась жертвой. А сегодня прочитала, что она сама решила уйти из жизни. Мне вот интересно, что люди думают об этом? Или мне одной интересно? )

1937: С фотографии с Гитлером пропал Геббельс. Причина так и осталась не ясна


Интересно, зачем с фото убрали Пауля? Есть какие-нибудь соображения?

Подходит к концу царствование Петра I. Умер приговоренный Сенатом к смертной казни его сын — царевич Алексей, ставший знаменем всех консервативных сил. Издается указ о том, что царь сам назначает себе преемника. Кажется, все в порядке. Но два года спустя умер маленький сын Петра и Екатерины, а 27 января 1725 года в своей маленькой низенькой спальне в Петербурге умирал и сам Петр. Днем он потребовал бумагу и перо, начал было писать, но перо выпало из его рук, и на бумаге осталось лишь два слова: «отдайте все…». Язык ему уже не повиновался, а ночью наступила смерть.

[ Читать далее... → ]

http://www.lsg.ru/index.php...

В настоящих показаниях я хочу дать историческое развитие контрреволюционной организации правых, начиная с ее зародышевых форм и включая в анализ ее идейные и организационные истоки и предпосылки.

Дорогие друзья, есть ли среди вас любители истории Древнего Рима? Если таковые имеются, то я с удовольствием пообщаюсь с вами.

В воскресенье 10 декабря 2006 года скончался бывший чилийский диктатор Аугусто Пиночет.

Он умер в военном госпитале в столице страны Сантьяго в 14:15 по местному времени (17:15 по Гринвичу).

Неделю назад бывший диктатор пережил обширный инфаркт, однако врачи говорили, что его состояние оставалось тяжелым, но стабильным.

Однако позже его состояние, по словам врачей, резко ухудшилось.

Генерал Аугусто Пиночет, которому 25 ноября исполнился 91 год, отметил свой день рождения признанием политической ответственности за все, что происходило в стране в годы его правления.

Бывший чилийский диктатор пришел к власти в результате военного переворота в 1973 году, свергнув президента Сальвадора Альенде. За 17 лет правления Пиночета в Чили более 3 тысяч человек были убиты или пропали без вести.

Его обвиняли в десятках случаев нарушения прав человека, но так и не судили из-за слабого здоровья.

В ноябре бывшего диктатора в очередной раз поместили под домашний арест в связи с расследованием убийства двух людей в 1973 году.

Несмотря на многочисленные обвинения в нарушении прав человека и других преступлениях, многие чилийцы поддерживали Пиночета и были уверены, что он спас страну от коммунистов.

Однако в 2004 году многие отвернулись от него, когда стало известно, что он незаконно присвоил себе около 27 млн. долларов, которые разместил в оффшорных банках.

В садах Ватикана появится памятник Галилео Галилею, сообщает РИА "Новости" со ссылкой на итальянские СМИ. Памятник ученому, жившему в XVII веке, будет установлен в 2009 году. Это стало возможным после реабилитации Галилея и исторического выступления Иоанна Павла Второго в Папской академии наук в 1992 году.
Памятник, представляющий ученого во весь рост, будет выполнен из мрамора и установлен недалеко от здания, в котором в 1633 году он содержался во время процесса над ним. На процессе Галилей отрекся от "ереси".

[ Читать далее... → ]

http://www.faet.ru/news.asp...